Ставам за поредна сутрин рано, залагам кафето и запалвам цигара.
Всъщност не го правя. Защото не пия кафе и не пуша цигари.
Но често ми се струва, че сутрин пия мощно, горещо кафе и с него пуша цигара. Дори две цигари.
И се замислям, че сякаш започвам да ставам подвластен на масовите постъпки. Че сякаш масовото общество започва да ме поглъща, да ме обработва, да ме моделира.
Но си казвам - не. Моята мисъл не може вече да бъде моделирана. Твърде късно е, като че ли. Мисълта ми е ясна, позициите ми са точни и последователни. Знам в какво именно вярвам и в какво - изобщо. Но атаката е много силна и разумът все по-трудно я отхвърля. А имам воля и се стремя да не бъда погълнат.
А ако нямах воля или конкретно изградени виждания за живота и ценностите си? Отдавна вече щях да бъда част от общото цяло, наречено народна маса. Не от гражданското общество, защото него още щъркелът не го е донесъл.
А какъв е пътя, кой е изхода от тази ситуация? Често се питам какво е най-ефективното противодействие на субкултурната отрова. И не знам. Скоро поредния добър приятел замина от нашия град за да търси късмет другаде. А може би не само късмет, а и дух. И малко спокойствие за вечно неспокойната душа. В друг свят. В друга цивилизация. А мислех, че има надежда ТУК. И, уви, все още мисля. И вярвам. И затова още съм тук и не зная какво да правя. И затова духа ми ще си остане вечно неспокоен. Защото обстоятелствата трудно ще се променят. Но дано. Аз съм оптимист. Т.е. по всяка вероятност просто луд.